ИСТОРИЯ С ОХЛЮВИ .. аз произхождам от Нова Сàрмизегетýза, но не и моите родители; те са родом от едно малко село в равнината – недалеч от Павликени, което се нарича село Отклонение. Водили са ме там много пъти – като малък, и то най-вече в сезона на прогредиентната, необратима пролет, която щом е оросена с достатъчно благ дъжд и още по-благ сняг, преди това; е толкова щедра на градински охлюви, че онези, които обичат и се вдъхновяват от охлюви, тук могат да живеят [по това време на годината], само в дълбок, непреходен екстаз... ...и ето ме мен, по-малък от утрешното утро, по-наивен и невинен от всичките му зори и вечерници – по-вчерашен, отколкото е днешното – днешно; и не много насран, при това – голямо момче съм, все пак; застанал, съвършено сам, но не и самотен, насред разцъфтялото, рожденото, самото то, единственото – Лоното на охлювите!.. – във репеите, в храсталака зад стената на старото читалище в с. Отклонение – милиарди охлюви, всичките с едно и също обобщено изражение, и мисъл неизменна, застинала зад него: като на недоверчиво, но стилизирано, опростено лице, върху което лесно можем да прочетем, единствено: „Произход. Превъзходство. Възход.” Защото охлювите, там и тогава, както и всякога, също тъй, бяха не просто хиляди; те бяха наистина много – несравнимо повече, отколкото някой би могъл, някога да види наведнъж, не само някъде, а и навсякъде другаде... И тогава, в светлината на оная Бжя Премъдрост, точно която чествахме в този топъл и дъждовен ден на дълбоката пролет; тогава аз прозрях, че охлювите, всички охлюви по света – дори до Австралия и стара майка Южна Арктика – всички произхождат, идат и пътуват – вечно, понякога – към всички светове, и невъзможните, дори – от с. Отклонение, тъй като ги има, именно, най-много точно там. ПС: Съществува, в подкрепа на това мое убеждение, предание, че където и да идете по световете, щом вземете да поръсите индикатора, циферблата на един компас с прах от черупката на какъв да е охлюв, то стрелката му, обезателно ще покаже посоката към с. Отклонение, Павликенско. ИСТОРИЯ С ЛЕПИЛО „... но какво правиш с живота си, докъде ще стигнеш така – все по-надолу по наклонената плоскост? Защо погубваш бъдещето си; та ти си още толкова млада – животът тепърва ти предстои – защо го проваляш, защо го съсипваш! Ти трябва непременно да завършиш училище; а защо не помислиш и за университетнкската скамейка?...” Юстина, досадѐна почти до пристъп, гневно смачка кесийката с „Кале” и я запрати „на майната ѝ, дето ѝ е мястото” – тласкайки я като гюле: защото напоследък, още с първото вдъхване от, инак благодатните ацетонови изпарения, бе започнал да се явява един и същи загрижен глас с безкрайните му увещания „...да промениш живота си!”, все повтаряше и повтаряше: да се заеме с успешното завършване на училище и, както е, и вероятно, и самопонятно, дори – задължително! – да помисли и за „университетската скамейка”... ...и тъй, нижеха се, понякога като седемте плодовити и благи години от Стария Завет – дни, следобеди, по-точно: дълги, благи, почти свободни от тягостното, постоянно и надсадно скандиране на дразнещия глас – неумòрен педагог; ала понякога съвсем в началото или пък по-късно, по някое време, той все пак се явяваше като по задължение, сякаш за да отбие някакъв номер, колкото безсмислен, толкова и задължителен; като занарежда с обиграна истерия – поне веднъж: „Наклонената плоскост!”, „Университетската скамейка!” – сетне млъкваше задълго, мъмрейки в това време, други някого, вероятно... Друг път, обаче, и то по неведнъж, тая класна ли, дружинна ли..., що за род – другарка – защото това бе определено женски глас – ту най-дълбок контраалт; ту – скърцащ над обема на всякакви регистри – фалцет– но все един и същ: глас, напълно разпознаваем във всичките си позциции, всяка от които – особено грозна, и който обсебваше, и то нерядко, съвсем – дори цялото време, докато Юстина диша лепило – със съответното, свое, добре познато преживяне, способно да прецака всеки трип... – присъствие с най-изключителната потентност, да насажда и досажда неуморно: „А какво ще стане с младия ти живот?” и „...университетската скамейка!” Тази почти неотменна повторяемост на вечните наставления – безмилостно, непрестанно и без оглед на нищо; при това – все по-често, че и – почти винаги (напоследък) – мисля, че мога да го кажа – накрай така отврати Юстина от лепилото, че тя поне за половин година го спря, само и само, за да не чува повече за „скамейката” и т. н. Днес, обаче, денят бе особен и съвсем определено се нуждаеше да бъде отбелязан по възможно по-недвусмислен и характерен начин: Юстина се промъкна незабелязано в канцеларията, задигна една чисто нова, непазпечатана тубичка „Кале”; а канцеларистката си бе отишла по-рано, днес, освобождавайки, същевременно, и удобно място за процедурката. Юстина с нетърпение и почти треперейки, щедро си сипа в една торбичка и пъхна цялото си лице в нея. Само че, като я лъхна веднага непреходната класика – болезнена като възпален декубитус – на добре познатото: „Ами младия ти живот!” „Ами Университетската скамейка?” – тя хвърли с досада торбичката и отиде да привърши и този работен ден – за днес оставаше само последната лекция от курса ѝ по Интертекст..., а от утре, проф. Юстина Витек вече преминаваше официално в пенсия. ИСТОРИЯ С КОПНЕЖ „Как се ловят тия пусти змии на тия стари години – мислеше си Юстина – Като малка беше друго – ловях ги – смокове, пепелянки и слепоци, да плаша момчетата; явно хубаво съм ги уплашила – щом си останах стара мома, или – достолепна девойка, недостъпна – както ми звучи една идея по-добре; ами я, слава Богу, че не ми пука; и дали съм сама, без да съм самотна, или съм самотна, без да съм сама (по-лошият вариант) – май все ми е тая... Но къде да ги търся и ловя сега – тайпани, мамби и усойници ниедни – Гд да ми е напомощ...” Проф. Юстина Витек – едно от най-мощните имена в теорията на литературата у нас – лична приятелка с такива авторитети като Юлия Кръстева, Ихаб Хасан, Цветан Тодоров, Жак Дерида... и кой ли не още – като Ноъм Чомски, се бе наскоро пенсионирала като преподавател, ала не се поблазни да увисне вкъщи пред телевизора, плетейки терлици, нито, дори – да потъва в дълбините на някакви най-невероятни кръстословици от вестник „Последно време”, не: оттегли се в своето село, което се наричаше Отклонение, и където кметският наместник лесно я склони, дори – кандърдиса – да поеме, като директор, ръководството на тамошното читалище – „Творящият поглед” (което е малко чепухаво име за читалище, но както и да е). Забързана, Юстина зави по пътеката край дерето, където почти се препъна в един огромен смок – същински анаконд, който лежеше, завит на осморка, като самата безкрайност, с издут корем – явно тъкмо се беше нагостил с един цял плъх – и бе ленив и инертен, като историята на бъдещето. Тя светкавично, както и сама не бе очаквала от себе си, го хвана малко под главата, сетне най-безцеремонно го набута в една бризентена торба и отнесе към читалището. Защото Юстина Витек добре знаеше, че всички велики, древни библиотеки, са били охранявани от змии: само така можеха да бъдат поставени на място мишките, плъховете и всички останали гризачи; самите змии, пък много успешно се адаптираха към книгите, праха и всичко останало в хабитата на библиотеката, и се превръщаха в нейни най-предани, верни, ревностни стопани. Смокът, който на свой ред, веднага получи името Хезиод, бил отначало твърде объркан, попадайки на непознатото място, ала все пак, се бързо ориентирал, окопитил и се настанил в отдела по математика, точно на най-долния ред, и то зад книгата „Копнеж по ускорението на сходимостта,” която му станала настолна, като крайъгълен камък на неговия дом, за много и много години напред. ИСТОРИЯ СЪС СТЪРШЕЛИ „Като рекли всички: смисълът на живота, та на живота – смисъла му. Има ли, няма ли; и, като няма – какво правим? Глупотевина! – та животът е пълен с милиарди неща, които го осмислят – евентуално; и трилиони неща, които го обезсмислят, при това – тотално. Само много умен човек може да разбере какъв е смисълът на живота, ако има – както смисъл, тъй и живот; за нас, по-простите, за плебса, е предостатъчно просто да избягваме, по възможност; и да се разминаваме без особено съприкосновение с природата на безсмислието” – философстваше Маледикт, сякаш се перчеше пред сина си Омир с неговия бавен ум, докато двамата усилено работеха. Маледикт, за почти цялото свое жизнено време, почти не бе работил, поне досега, сериозно, някъде, за повече от ден-два; добре, че имаше, поне, малко собственост, та да го изхранва, заедно със семейството му, криво-ляво, тя: една мелница в Недан – завещание от свако му, както и половин сòлница около Поморие, с която проф. Юстина Витек, преди доста години, си изплати към него дълга по един бас на забравена тема; и тъй, „Моят специалитет – това са хлябът и солта” – авторитетно казваше отвреме-навреме той. Но сега, със своя малък син – Омир – разрушаваха една стара селска, дървена, паянтова къща. Защото Софроний Вълчев – едновременно кмет на село Отклонение, и председател на църковното настоятелство, бе определил и наредил, на нейно място да се изгради друга, по-голяма – за дом на новия, току-що изпратен от владиката – свещеник, който да служи в тамошния, досега пустеещ, храм „Свв. 318 отци.” Казваше се о. Никодим. Къщата изглеждаше не просто, сякаш ей-сега ще се срути; бе също тъй, странно, че не се е срутила вече: преди миг, само; или неизвестно откога, отдавна. Миро мислеше, че просто ще я бутнат, та за секунди да се срине и превърне в купчина строителни останки, която да разчистят набързо. Обаче Маледикт настоя, че трябва, най-напред да я обрушат, и после разградят бавно, внимателно; полека и последователно. Започнаха веднага и напредваха бързо, но изведнъж се наложи да спрат: голямо гнездо на стършели се покоѐше, прилепено към една от проядените греди на покрива; надаваха миролюбивия си многохерцов звън, приветстваха ги бодро, размахвайки неуморно ципестите си крилца... ...тогава бащата взе спрея с килтокс, за да ги напръска и отрови; но Омир – малко несмело, но и доста твърдо – го замоли: „Виж... стършелите са тъй ярки и красиви – като тигърчета...” Каза му, също, че макар далеч да не са редки или застрашени, както тях, тигрите; то колкото и многобройни да са, пъстрата окраска на всеки един от тях, стършелите, е уникална; никога не е съществувал и никога повече няма да има и един стършел, същия като някой друг, вече убит... И наистина: милиарди стършели да имаше в цялата каскада на безкрая от възможни светове, всеки от тях би бил единствен... Маледикт се усмихна и склони: „Ние няма нищо да им правим; само лекичко ще пръснем с много малко килтокс отдалеч, то тъкмо и вятърът духа към тях: тогава те ще го усетят и сами ще се изнесат и отлетят, поживо-поздраво, към своето си бъдеще.” Защото милостта към живите, е по-добра и от самия живот. Стършелите, обаче, щом бе разрушено гнездото им, се разпръснаха, и поживо-поздраво, всичките измряха, заедно с малобройното си, обречено пило. ИСТОРИЯ СЪС СТЕАРИН о. Никодим се беше разделил с презвитерата си, своята съпруга, колкото законна, толкова и тъпа; когато ѝ казал веднъж преди години: „Моят ад не е твой. Искам сам да си страдам.” Тогава тя произнесла кратка и прощална свещена реч, изчистила старателно цялата къща с прахосмукачка и всë, измила чиниите, и сложила в печката едно деликатесно ястие, за което докладвала, че ще бъде готово до 60 – 100 min., и веднага си тръгнала – леко облечена и със съвсем малко багаж (макар че то, и умственият ѝ багаж – пак не бил много). Оттогава той винаги и неизменно я споменаваше в молитвите си, и най-паче – благодарствените – към Гд Бг, загдето се е отървал. Очите му – сини като нищо друго на света, излъчваха някаква странна и необикновена емоция – неописуема и непознаваема, и каквато по принцип, само лудите преживяват; ала познаваше я и той, без да е един от тях: не беше радост, нито тъга; не беше страх, ни храброст и решителност; нито еуфория, нито дистимия; не страдание, и не – блаженство; досада или – вдъхновение – също тъй; нито присмех и насмешка, нито състрадание; ни весела и бурна, ни ахедонична и вяла; не беше ласкава или пък, строга и сурова... Всичко това пообъркваше хората и доста ги отблъскваше, и дори – твърде привличаше; та те го мислеха за свят човек. Или, даже, пияница. * * * ...и тогава той я видя, свита като малко зверче, обсебено от студ и самота пред заключените врати на храма. Облечена бе и скромно, и безвкусно – със скъсани дънки и вълнена пола въру тях; отгоре – дебел пуловер, който се показваше изпод сравнително строго дамско сако, но щедро украсено с мъниста и паети, един огромен плетен шал, както и черен кожен шлифер с подплата. О. Никодим реши, че е просякиня, та си бръкна веднага в джоба за някакви монети; ала тя го възпря: „Не, не, аз не това; аз даже съм богата.” И показа десетина омачкани, но едри банкноти. Свещеникът тогава забеляза на ръката ѝ два пръстена – черни като желязо – ала беше виждал същите в магазина за златна конфекция в центъра на града; той добре знаеше, че сега е модерно златото да изглежда като всичко друго, освен себе си: ако в него има дори само един тегловен процент паладий, то ще стане бяло като платина. Или калай. В случая, обаче, лигатурата на златото, от което пръстените са направени, бе черна; ала каратите – най-малко осемнадесет. Тя обясни, че иска да запали свещ за здравето на сина си – Омир – който се казва; момчето било болно от някакво черно малокръвие, и било по-бледо от смисъла на живота, даже, сякаш гасне като него, Смисъла. Пък и за себе си, би могла, да запали свещ, не само за детето – каза о. Никодим – на жената, която се наричаше Лилит. Като малка я нарекли и записали във Индекса, в Регистъра на Имената и Хората, като Лили; но тя после променила това. „А, не; за мен – не, защото аз съм от друга вяра – сатанистка съм”. После накратко обясни как Демиургът закопнял по любовта на други умове, та тъй решил да ги сътвори, ведно със света, и при това, не без битието и на другите възможни (и не само) светове; ала тогава неговият господар му казал: „Всичко, което сътвориш, веднага след това ще трябва и да пре-съ-твориш; защото инак, творението ти ще се обезсмисли, разпадне, изчезне, още преди да си го завършил, или започнал, дори; създаването е сила, мощ, тържество, но пресъздването е немощ, агония, робство. Ще се превърнеш в роб на всичко онова, което сътвориш; докато Аз, твоят Господар, що възприемам твоята свобода, като – за себе си – най-съвършено благо, няма да допусна това.” Толкова ревнив бил Господарят на Демиурга; не искал той да има и друг господар. Ала Демиургът възстанал, та сътворил, каквото сътворил, и напуснал Дома на Господаря си и заживял завинаги под Небето, що сам създал и укрепил като твърд, преобразен в сребърна звезда – най-ярката, на която Лилит, се всяка ранна вечер и дълбока утрин, покланяла, и нейното, най-чудно име, призовавала... После невежите започнали да наричат Господаря просто „Господ”, а неговия някогашен и разбунтуван, васал: „Дявол” или „Сатана”. „Е, щом си сатанистка, я по-добре, недей, другарке! Да не вземе да се разсърди сатаната, че какво правим тогаз!” „А няма ли да ме анатемосате и мъмрите?” „Няма. Няма, защото „Всеки човек има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва правото да мени религията или убежденията си, както и свободата да изповядва религията или убежденията си, индивидуално или колективно, публично или частно, чрез обучение, обреди, богослужения и ритуали.“ Като чу чл. 18 от Всеобщата Декларация за Правата на Човека, очите ѝ светнаха като две черни дупки в нощното небе, малко преди да се превърнат в такива. Защото така започваше Сатанинската библия на Антон Шандор Лавей от 1969 г. „Това е от Всеобщата Декларация за Правата на Човека – обясни той – Чл.18; знаеш ли я?” Лилит не я знаеше – чак такава ерудитка, явно не беше. Да, тя бе виждала тази златна мисъл в самото начало на Сатанинската библия, и то, неведнъж, но мислеше, че това е личното откровение на Антон Шандор. „Представи си, другарке: гледаш, библия като библия, па макар и сатанинска, а започва с ВДПЧ; ‘бах ти кича! Знаеш ли какво е „кич”? Идва от английската дума „Kitchen”, което значи „кухня”; това е култура, философия, естетика, изкуство, светоглед – зададени от абсолютната перспектива на черпака в безкрайния хоризонт на яхнията. Това е животът и всичко останало на най-фрустрираните еснафи – огромното множество на ония, дето умират като плъхове, след като всеки техен – Божи! – ден, изтече като половин кило помия в мръсния канал на времето, в отходната шахта на вечността, разбираш ли.” – като че ли се поразпали о.Никодим. „Нищо, де; здраве да е!” – Лилит му отговори, доста пестеливо. ... а беше 31.Х и луната бе не само синя, а и в перигей – огромна и внушителна като лицата на Доброто и неговото приятелче – Злото, та стопляше есенната вечер като със силата на три слънца. „Малко множко си навлечена, другарке, в това топлото време; вярно, че си богата, ала ми изглеждаш така, сякаш носиш всичко, което имаш, върху себе си; като някоя свята жена, юродива – те така скитат; ако не беше сатанистка, сигурно щяхме да пеем тропарчета за тебе. А черковна ли си? Ходиш ли редовно на черна меса?” Тя отговори, че не е юродива, и още по-малко – църковна, защото всички църкви – стандартни или сатанински, се крепяли само върху харизмата и авторитета, а те, на свой ред – върху заблудата, измамата, фалшификацията и подмяната.” „Мъдра си, другарке, и крайно интелигентна; сигурно си и много печална.” Отецът отвори тежката врата на храма и пусна Лилит вътре, за да запали свещ, в оскъдната светлина, на чиито мъждукащ стеарин, иконата на Иисус изглеждаше така, сякаш Той се кикоти; а после дядо Никодим спомена, че този кикот би могъл и да се чуе, и „Който има уши – нека слуша”, ако иска. „Моли се за душата ми, отец!” – рече на раздяла тя. „Че на кого?” – отвърна ѝ, сякаш пообъркан, той. „Не знам.” ИСТОРИЯ С БИВОЛИЦА Известно е, че японците страшно обичат българското кисело мляко, и най-вече – биволското. И днес, обезлюдяващите, иначе, наши села, и особено – по планините, често са пълни с японци, дето едва се разминават по калдаръма – надошли там, за да научат как се прави, и то на самото място, където абсолютно всичко е толкова автентично. Малкият Омир бе срещал десетки от тях в родното село на родителите си – Отклонение, Павликенско; веднъж, даже видя повече от дванадесет японеца, покачени на една ограда, и всеки с кофичка кисело мляко, сякаш потъва в нея от удоволствие, че дори – блаженство. Детето, обаче, можеше да брои само до дванадесет, та още около шест японеца си останаха непреброени. Омир бе необикновено красиво дете – нещо, което рядко се среща при умствено изоставащите; за съжаление, олигофренията най-често и най-вече – загрозява децата. Бе много болнав, обаче: слаб – да се огледаш в него, и блед – като невидим. Малокръвие – рядък вид, някакъв. Затова и взеха биволицата (нарекоха я Рамона) – всички знаят, че нейното мляко – плътно, гъсто и силно като млада кръв, е истински лек за много болести. Рамона си подбираше за паша само най-ценните и чудотворни билки и предаваше лечебната им мощ на млякото си, та Миро оттогава биваше, като че ли, все по-добре и по-жизнен; бузите му скоро порозовяха като на съвсем здрав. ... А невидимият японец се появяваше неизменно и рано всяка сутрин, щом е време да се дои биволицата, да се подварява и заквасва млякото ѝ, скоро след като Лиляна – както наричаха на село майката на Омир – се е поклонила пред своята Сребърна звезда и изпълнила съответните химни към нея; той казваше, най-вежливо и внимателно: „お元気ですか私たちは何をしていますか平和になるために” На японски това означава просто: „Как сме?”, и това бе единственото, което той – казваше се Боко, а Миро най-уважително се обръщаше към него с „Боко Сан” – единственото, което изрича на родния си, толкова мъчен език; бе овладял българския изненадващо добре – използваше богата, многообразна лексика, та дори имаше известен принос към развитието на българската граматика, която беше освежил с някои обособени форми за тройствено число, ергативен падеж и други парадигмални придобивки. Е, какво е „ергатив”, „падеж” и „парадигма”, малкият, разбира се, не знаеше, но му харесваше причудливия идиолект на чужденеца и бързо го усвои, предизвиквайки с това, известно озадачение за олигофренопедагозите си, които пък, на свой ред, също не бяха нечовешки интелигентни, та дори леко му отстъпваха в това отношение. Японецът на моменти ставаше доста капризен; обясняваше нервно колко е отвратително да пътуваш или – летиш – на изток, защото е мъчително и много болезнено преживяване, когато денят се скъсява – изведнъж и толкова – сякаш бъдещето, по своя устрем назад, прескача настоящето и се влива направо в миналото. Това създава усещането, че част от жизненото ти време просто изчезва – дори без да се топи, слабее и вехне като тялото на снежния човек през пролетта: не – то просто се изпарява отведнъж; колко тягостно е да се мъчиш да заспиш в белите нощи на север; колко са заразни, тежки и опасни за нас – тропическите болести на юга; и колко мрак вещае залезът – на запад. Само тук, в село Отклонение, и то само понякога, можело да се живее нормално – където и когато дните са толкова спокойни, тихи, пълнокръвни, безметежни; а нощите, пък – толкова дълбоки и тъмни, колкото е необходимо, за да ти бъде светло на душата. Понякога се дразнеше на това, колко е трудно да съществуваш, без да мислиш; да мислиш, без да съществуваш; да усещаш без да се съприкосновяваш; да губиш, без да притежаваш; да обичаш, без да се страхуваш; да решиш една задача, без да адаптираш нейното условие към предварително измисления отговор; и колко е лесно да страдаш, дори без да си наранен; как невъзможно е да музицираш, когато няма пълна тишина, докато пълна тишина не може никога да има. Боко Сан познаваше лицето на звездното небе по-добре, отколкото само майчино лице, се познава: всяка вечер, щом то биваше просветлено и безоблачно, той преподаваше на малкия Омир най-тънки, но дълбоки познания за звездите и съзвездията; планетите и спътниците; за черните дупки, разбира се – също тъй. Само от него той можа да научи за Земята и другите четири планети, около които Слънцето се върти по няколко пъти на ден – една след друга – а после повтаря приблизително същия цикъл наново и наново: Виена, Фарс, Платика и Сифон; за Северния кръст и още много и много съзвездия – далечни и още по-далечни: Малката русалка, Големия бегемот, Полярната лисица, Южния комбинезон. * * * И тъй, дорде Лилит – както бе истинското име на Омировата майка – не почина от цироза (тъй като пиеше всеки ден по толкова ракия, колкото цялото село, че и отгоре), а Рамона скоро след това загина, ухапана от отровна змия. Тогава и невидимият японец – изведнъж или полека – изчезна, тръгна си, просто, завинаги. ИСТОРИЯ С ПЧЕЛИ През лятото на своята единадесета година, Омир реши, че иска да се занимава с пчеларство; хрумна му, след като случайно намери на тавана един стар кошер, скован надве-натри преди много години. Тогава си направи едно сакче от скъсан, непотребен дамски чорапогащник – като тия, с които се ловят, най-често, пеперуди; само че той, въоръжен с него, по цели дни тичаше по поляните, за да лови пчели, които настаняваше в кошера, убеден, че те бързо ще се опознаят, привържат, нагодят – една към друга – заедно и в новото си жилище, и ще заживеят там като семейство. Пчелите, разбира се, веднага излитаха и повече не се завръщаха. Тогава той започна да им къса крилцата, за да не могат да се измъкнат; смяташе, че скоро ще им поникнат нови крилца, но докато това стане, те все пак ще свикнат и ще се приспособят; даваше им една малка купичка с мед, за да има с какво да се хранят, преди да си възвърнат способността да летят и сами да си събират меда. Разбира се, пчелите все загиваха. Миро, обаче, все не се отказваше; дори – напротив – вдъхновяваше се, повече и повече; все по-упорито ловеше нови и нови пчели – десетки и стотици, които сякаш все по-настойчиво и упорито, неизменно умираха. Какво ли не опита – упояваше ги с дим от див коноп и полски мак, с изпарения от два-три вида ракия, захранваше ги със захарен сироп – нищо. Един ден баща му, който се казваше Маледикт, му рече: „Виж, малък: не знаеш ли защо е този кошер на тавана, и как, откъде е попаднал там? Когато бях на твоите години, аз също исках да ловя и отглеждам пчели; затова го сковах – криво-ляво – и започнах, също като тебе, да ги преследвам – по цели дни – и да ги пускам вътре, щом хвана някоя. Не става, довери ми се. Просто не се прави така.” И не без много усилия и лек натиск, все пак успя да го откаже. Взамяна на това, обаче, можа да го научи и запали да приготвя мастило, и то, няколко вида, при това. * * * И тъй, Омир се отдаде, потъвайки изцяло в него – на това ново занимание: той вземаше голяма чаша презрели къпини, които смачкваше и заливаше с вода – колкото половината от обема им. Загряваше полека сместа, докато стане наситено тъмносиня и се посгъсти; сетне я прецеждаше и добавяше около една малка лъжичка разтворена арабска гума и, щом поизстине – няколко капки масло от мащерка; оставяше мастилото да се охлади съвсем и го филтрираше още веднъж... ... Или вземаше две-три чаени лъжички дървесни сажди от комина; смесваше ги заедно с един жълтък, гума арабика и една малка чашка мед, разбърквайки докато се получи гъста паста, към която после добавяше малко вода, докато придобие желаната консистенция, като едновременно полека загряваше на тих огън Наливаше получената мъст в оранжево стъкло от сироп за кашлица (защото Омир много обичаше сироп за кашлица). И готово. Друг път събираше дъбови шикалки или зелени орехчета, нарязваше ги на дребно, заливаше ги с вода, колкото да се покрият хубаво, и дълго ги изваряваше в една малка стара тенджера, докато не се изпари поне половината от течността. Оставяше да изстине съвсем и престои няколко часа; прецеждаше разтвора, оставяше го пак да се утаи, като после отстраняваше утайката и добавяше малко най-люта първак-ракия – за стабилизатор; пак малко гума арабика, като свързващо вещество – също тъй; Често изгаряше тамян - колкото препълнената си, малка детска шепа, като го захлупваше с обърната глинена купа, така че отдолу да влиза достатъчно въздух; покриваше я с мокър парцал, а въглеродът, образуван по време на горенето, се отлагаше в нея, след което Омир го остъргваше и смесваше с вода, сгъстяваше и концентрираше разтвора на бавен огън за два-три часа и добавяше гума арабика, накрай. Изобщо, арабската гума биваше почти винаги абсолютно задължителна. Понякога изстискваше сока от около две-три шепи – големи, поне колкото на Едвард Григ (защото, известно е, че Майсторът, създал „Пер Гинт”, е имал огромни длани) – две-три шепи зрели черни бъзни, изпаряваше бавно определена част от него; после добавяше малко силен оцет, с разтворени вътре няколко гр. стипца и два пъти повече железен сулфат, разбъркваше хубаво и го оставяше да се избистри. Беше съвсем просто. Постепенно научи, а и сам създаде, още много рецепти за най-различни мастила, и взе да става все по-добър; започна да ги прави с все по-добра консистенция, с по-хубави, по-устойчиви цветове и блясък, с по-голяма трайност. Често, щом успееше да получи някое наистина качествено мастило, подаряваше от него по някое стъкло на една своя добра, възрастна леля, от същото село – Отклонение – проф. Юстина Витек, която напоследък и на старини, работеше като председател на селското читалище „Творящият поглед”. Тя, пък, на свой ред, пишеше с това мастило дълги и хубави писма до отдавнашните си колеги и приятели – Жак Лиотар, Ихаб Хасан и Умберто Еко; защото те много обичаха да получават истински писма, писани на ръка и на хартия, а не просто някакви смотани и-мейли; веднъж малкият Омир даде малко шишенце със зелено мастило и на мен, и с него аз написах една история, която почти съвсем сам измислих, и която ти току-що прочете. ИСТОРИЯ С МАГАРЕ Отвреме-навреме, по пълнолуние и в перигей, особено, когато луната е синя, Маледикт изпадаше в едно неспокойно, трескаво и странно състояние; стягаше се за дълъг път и, като впрегнеше едно дребно и старо магаре, манифестно заявяваше: „Сега ще се преодоляват препятствия! Сега ще се откриват Нови светове! Странстване ще се странства, сега! Дий! Карай, Буцефале! – към Шри Ланка, към Борнео; към островите Фиджи, Филипините, към Пàпуа-Нова Гвинея!” Магарето бе мъдро, вещо в човешките работи, дори – повече, отколкото самите хора; защото преди време го бе ухапала една отровна змия – пъстра пепелянка; а всеки знае, че ако в такъв случай, магарето не умре, то обезателно придобива такава най-философска дълбочина на мисълта, че сякаш казва, без да спира да повтаря, с гениалния си поглед: „Мисля, следователно съществувам,” „Знам, че нищо не знам” и „За това, за което не може да се говори, за него трябва да се мълчи.” След тая команда, магарето неизменно тръгваше към село Карайсен, като непременно минаваше покрай гробището на село Отклонение, което бе наистина много старо – там имаше добре запазени паметници от края на ХVI в. насам, ала имаше и надгробни камъни със завалени от вековете, надписи, що не се четяха, и явно, бяха още много по-стари. Въпреки това; и независимо, че селото е било живо през всичкото, това – още от Турско, та досега – време; гробището бе удивително малко: сякаш си попаднал в бебешка кошарка. Това означаваше две неща: първо: хората от село Отклонение избягват да умират в него; или, че много широко се практикува, и то, отдавна, там – трупоизгарянето, погребалната клада. По пътя към Карайсен имаше една стара, суха, полусрутена чешма; и щом каруцата стигнеше дотам, тя просто изчезваше; или поне, никой не бе я виждал по-нататък, някъде, нито никъде, освен по пътя към чешмата, или при самата, нея; откъдето – занапред – пътят на Маледикт губеше посока, направление, траектория; и продължаваше, без да преминава през никое място... ... В такива дни, щом баща му отсъстваше, бивайки – не знам къде – Омир се качваше на тавана и дълги часове тършуваше и ровеше в палеосемейните старини, като обхванат. Веднъж намери някакъв стар пчелен кошер, прояден от ненаситното пило на дървояда, та тогава реши да става пчелар; друг път откри един стар манускрипт, изписан със старинни, повечето – кръгообразни – писмена; явно на арменски, на глаголица, или пък – на Най-странния език под Небето и въобще; отми от нея мастилото, що явно бе очаквало този миг от векове – с бяло вино, което после събра в една голяма чаша и пое на големи, бавни, горчиви глътки. Така се напи, че залитайки, падна по стълбата надолу, и повърна в края ѝ; а после майка му го наказа най-сурово: първо – бой с пръчка от кучешка роза, както си е с бодлите, а след това, за четири дена – лишен от сол; беше му, също така, забранено да излиза от къщи, защото излезеш ли в селото, както и навсякъде, гдето живеят хора, можеш лесно да намериш сол – колкото за пълно отровление, че и отгоре; та Лилит скри дълбоко всичката сол в къщи и готвеше специално за него най-невероятни, отвратителни, постни манджи и буламачи (защото в кръвта – както на животните, тъй и на човека, а оттам – и в месото – се съдържа Na+, който им придава естествено леко солен вкус1)..., та след горчивината на това вино, всичко друго биваше абсолютно безвкусно – цели четири дълги и блудкави дни. Но този път Миро намери в един стар и прашен скрин, три големи оранжеви стъкленици, пълни с три различни, непознати субстанции. На първата от тях пишеше: ‘Çünkü günlerim’, на втората – ‘duman gibi’, а на последната – просто: ‘yok oluyor’ Помириса ги, една по една – първата, с гъста, плътна, безцветна, прозрачна течност – нямаше никакъв мирис; втората имаше специфичен аромат – по-скоро приятен, който в тоя момент му се стори и странен, също така; съдържанието на третата стъкленица лъхаше съвсем определено на спирт, само че леко противен – явно, имаше още нещо в него. Хрумна му да смеси по равни части от трите стъкла в отделна съдинка, та после да отиде и разучи какво, всъщност, е всичко това – наведнъж. Дори постави върху празното шишенце от сироп за кашлица, което намери сред своите играчки, и в което ги наля, надписа: ‘Çünkü günlerim duman gibi yok oluyor.’2 И тръгна да разпитва хората в селото: какво ще да е това? Дядо Велко – селският пъдар – като помириса веществото, реши, че то би трябвало да служи за импрегниране на дървесина и за лечение на лудост и други видове безумия. --------------------- 1Има едно предание – веднъж една черна котка ми разказа – че човешката кръв е несравнимо по-богата на Na+, отколкото на другите бозайници, и тревопасните – особено; та тъй месото на човека – естествено леко солено – е много по-вкусно – за другите хищници, поне, отколкото всяко друго месо. Ето защо, когато лисиците имат случай да се нагостят с човешко, винаги си казват: „Когато сме най-зле – ей тъй да сме!” 2Дните ми изтляха като дим (тур.) – срв. Пс. 101:4 Бай Вангел – кръчмарят на село Отклонение – прецени, че това е нещо против краста по прасетата, и дори – свинете, но най-вече става за разпръсване на бури и градушки. Съседката леля Райна, която бе веща в бабините изкуства (т.е., на акушерството и родилните мъки), компетентно се изказа, че това ще е препарат против гъбички и миризми на краката, както и средство за помятане, или консервант за някакъв особен вид царска туршия. О. Никодим – новият свещеник в селото – му отговори, че не знае какво е това, но мирише отвратително като любовен еликсир (бившата му презвитера, преди години, му пробутала нещо подобно, щом се запознали, ведно с отлежала ракия от смокини, та тъй лесно се навил да се венчаят): „По-добре, не го пий, или поне, не по много” – му каза той, също тъй. Лудият Максим, идиотът на село Отклонение – защото село без идиот – не бива; той, пък предположи, че това е т. нар. „Неделен разтвор”, който има чудното свойство да превръща всеки ден от седмицата в неделя, ако бъде излят не в пространството, а във времето; но как се излива, диспергира, инжектира – някакъв флуид – във вените или артериите на самото време, си оставаше донякъде неуточнено. Само баща му, Маледикт, можа да му отговори, щом се завърна от своето странстване: „В стъклениците, които си намерил – бях забравил за тях – има глицерин, формалин, наситен с цинкови соли – сулфат и дихлорид, и спирт със салицилова киселина. Щом се смесят в равни части, се получава течност за балсамиране; приготвих я за теб: щом се роди, ти тежеше най-много два килограма, и по всичко личеше, че ще умреш всеки момент, та майка ти настоя да я приготвя за теб, че да съхраним телцето ти за вечни времена. Можеш да я вземеш да си играеш, но внимавай – малко отровна е. Ако ѝ добавиш зрънце философски кобалт, ще придобие магически свойства, но не знам какви. ИСТОРИЯ С ХЕЛИДОНИУМ Лилит почти всяка вечер, след последната служба в храма „Свв. 318 отци” в село Отклонение, се отбиваше там, за да запали по една свещ за оздравяването на болното си дете – малкия Омир, или – Миро, както го наричаха всички..., ала тя не бе християнка; не се покланяше пред Възкръсналия Син Божи, намираше кръста за най-черен поробител на човешкия род, и изобщо, почиташе някаква Сребърна звезда, и толкоз. Това едновременно дразнеше новия селски поп – о. Никодим, но и разпалваше състраданието му; ала колкото пò се разпалеше неговото състрадание, любов и милост, толкова пò злъчен и безцеремонен ставаше той: „Стига буздисва тоя стеарин, ма красавице, че ми окади дихателния тракт!; вземи, я по-добре, набери му, на това човече малко коприва, та пресовай я, смели, пасирай – с вода смеси я, диспергирай в нея, та да пие по една китка на ден – веднага ще се оправи.” Лилит не бе нито „красавица”, нито „другарка”, както също я наричаше дядото (който, всъщност, едва бе минал 40-те), но о. Никодим твърдо вярваше, че иронията лекува хиляди болести: вместо трижди да анатемосаш някого, прокълнеш и съзобиш, по-добре – поосмей го малко, може пък от това да се съвземе, пооправи... Изобщо, днес всичките по-интелигентни свещеници, са ако не сатири, то поне – сатирици – иронизират те на поразия, защото всеки знае, че „Смях лозе пази,” а пътят към спасение на душата започва с осмиване на дявола – куц и черен; стар, фрустриран хайдутин и анарх. А детенцето страдаше от някакво малокръвие, което, според свещеника, искаше само атомно желязо, от което в копривата се намира щедро количество, и нищо повече; всъщност, той, отецът разбираше от билки, имаше дар на лечител, дори: сам създаде лекарство за цирозата на Омировата майка, което направи от Хелидониум – онова същото плевелно цвете, що народът нарича „Змийско мляко”, заради оксидно-жълтия цвят на опиума му (защото това мило и нагло плевелче бе от семейството на мака, Papaveracaeae, та в смолистия му сок се съдържат доста алкалоиди, сродни с морфия, що Papaver-ът Somnipherum дарява и явява); той първо набираше от цветето – страшно много, после го оставяше на сянка, да поувяхне, фира да даде, изгубвайки вода; сетне изцеждаше лековития сок с една центрофуга-сокоизтисквачка, смесваше го с абсолютен алкохол, в равни части – за стабилизатор; наливаше в стъкленици и оставяше на хладно. Скоро механичните частици от листната маса, попаднали в чудотворния лек, падаха на дъното като утайка; той я отстраняваше и, врезултат се получаваше просветлена, полупрозрачна жълто-зелена течност. Лилит трябваше, най-напред, да спре ракията – затова попът често, дори по няколко пъти на ден, я проверяваше за алкохол: „Я кажи „лисица!” – нареждаше ѝ той, защото добре известно е, че който не може да произнесе правилно тази дума, казвайки, вместо това „лисиса” – добре се е опопил; а от хелидониума бе необходимо да пие два-три пъти на ден – по една капачка, разтворена в чаша с вода. Много бързо това даде много добър ефект, и тя съвсем скоро спря да се надува; т.е., коремът ѝ спря да се пълни с по най-малко шест литра вода – колкото две бебета – на два-три дена; и не се налагаше вече фелдшерът на село Отклонение – Д-р Асклепиев1 – да я източва най-редовно. Пък и, извън това, тя взе да се чувства несравнимо по-бодра, жизнена и в по-добра форма; всичко това, обаче, доста добре я мотивира да продължи да пие. И тъй, тя задълго продължи да сънува своите кошмари, включително и – най-вече – наяве. Започна, също тъй, постепенно да губи, инак – крехката си вяра – във всичките звезди на света, били те, сребърни, или просто, пък от алуминий или алпакà. -------------------- 1 Това е абсолютно бутафорно име; да, фелдшерът наистина беше доктор, само че не по медицина; в по-ранната си младост бе защитил малък докторат по История на науката – „Археология на Етера” – се казваше дисертацията му, като в нея се правеше дълбок, много детайлен обзор на старата идея за Етера Небесен, Световния Ефир, Квинтесенцията, както се казва още – като се почне от Аристотел и Платоновия „Тимей”, та се достигне до Менделеев, с идеята за химическата природа на Етера, като най-лекия, най-първи елемент, с атомна маса – несравнимо по-малка от тази на водорода – съизмерима само с нищожното, може би. ‘Асклепиев’, пък беше псевдоним, тъй като той бе и поет. ИСТОРИЯ С КНИГИ Омир обичаше книгите, особено по-дебелите, и истински се забавляваше с тях: често вземаше голяма купчина книги и строеше огромни приказни замъци от тях; дори понякога правеше това в самата читалищна библиотека, където имаше много. Председателката на читалището – леля Юстина – тъй като бе изтъкнат учен – познавач на литературната наука, смяташе, че книгите наистина са за игра, ала винаги уточняваше, че е много по-интересно да се играе с текста в тях, не толкова със самите книги, които пък, на свой ред, лесно се разпадаха – щом много се заиграеш с тях – като „нечовешка пачà”. Книгата „Тайната градина” от Франсис Х. Бърнет, обаче, малкият прочете от кора до кора; и толкова му хареса, че го и вдъхнови, дори, сам да си насади своя Тайна градина. Отначало мислеше да помоли родителите си, или някой друг възрастен – приятел или съсед – да му поверят, и по-добре – подарят – малко място, някъде, за тая цел; после, обаче, прецени, че определено, уточнено, фиксирано – място – не му трябва; ще си насади, каквото си иска, тук-там из селото и край него, и градината му ще бъде разпръсната, разхвърляна, разпиляна – навсякъде – в неопределените предели на едно, вече, негеометрично и непространствено място.... Известно е, че малкият Омир колкото бе хубав, толкова бе и глупав; учители, лекари, психолози го определяха като умствено изоставащ (както си и беше), при което си оставаше като интересна гатанка, откъде у главицата на това, клетото дете с леката олигофрения, се появяват абстрактни понятия за непространствено, негеометрично място и тям подобни. Тъй или инак, обаче, Миро насади навсякъде, където можа, своята вълшебна, тайна градина, в която той отглеждаше най-вече градински мак. Най-редовно и грижливо го поливаше с изворна вода и тореше с кръв, която вземаше от кланицата; и така макът избуяваше като анархия – обилно и щедро цъфтеше, узряваха бързо, главите му, които Омир обираше по няколко пъти в година, ако годината позволяваше, и правеше от тях сироп за кашлица, по способ, подобен на оня, що използваше за приготвянето на своите мастила: заливаше маковиците с много вода и малко киселина – винена или лимонтузу, и дълго ги изваряваше, докато количеството на отварата намалее много пъти и стане почти съвсем черна,1 после я прецеждаше, подслаждаше и сгъстяваше с пчелен мед, и всë. Фелдшерът на село Отклонение – д-р Асклепиев – много обичаше тоя сироп и пиеше от него по няколко пъти на ден, като обясняваше, че инак го мъчи много лоша кашлица, вероятно заради цигарите. От благодарност му подаряваше книги с много и пъстри картинки – книги за животни и птици; за треви, цветя, дървета и далечни земи. Веднъж му даде една по-особена книга – без ни една картинка; тя имаше малко чепухаво заглавие: „Етерът на урòдството”, или нещо подобно; като му заръча да я отнесе в библиотеката на читалището и да я остави някъде там. Омир изпълни заръката – занесе книгата и веднага забрави за нея; защото хубавите книги, понякога трябва да бъдат позабравяни, за да можем да пишем, на тяхно място, още по-хубави. ---------------------- 1Защото знаем, че за съжаление, в с. Отклонение, градинският мак, колкото и добре да вирее, не може да придобие такава сила, както в оня Юг, за който Поетът е писал: „... Дайте ми криля я да си метнам и в наши стърни да си прелетнам. На наши места я да си идам..., <…> Тамо по сърце в кавал да свирам, сънце да зайдвит, я да умирам.” ИСТОРИЯ СЪС ЗАДАЧИ Веднъж, след повечерие, когато луната бе сурова – според проф. Юстина Витек, така се наричаше новолунието, когато е за втори път през един календарен месец; нейният колега и приятел – Ихаб Хасан, така се бе изразил в едно свое писмо до нея, а именно: ‘сурова луна’ – тогава новият поп на селото – о. Никодим и един негов приятел оттам – Маледикт, заедно със сина си – седяха в двора на църквата „Свв. 318 отци” и пиеха сладък шербет... „Двама бащи и трима синове отишли на лов. Успяли да убият само три заека, но въпреки това всеки от тях се прибрал с по един заек вкъщи. Как е възможно това?” – попита о. Никодим малкия Омир, усмихвайки се и хитро, и малко загадъчно, някак. „Всеки мъж е син на някого – бързо отговори той – И то, на баща си (и майка си, също), най-вече; ако вървят и ловуват един дядо, синът и внучето му (като напр., съседите ни отляво – Малката Шматка, Голямата Шматка и Дъртата Шматка) – това прави точно трима човека, на които по един заек им стига.” „Виждаш ли бе, Мали (попът тъй наричаше своя приятел и съселянин – Маледикт) – за каква олигофрения говорим – дето решава задачи, що олигофренопедагозите, сигурно ще се поозорят с тях” – плесна се по челото той... В това време Юстина, на няколко метра от църковния двор – в читалището „Творящият поглед”, бе предприела една ревизия, преглед, инвентаризация във фонда на читалищната библиотека в село Отклонение; и, може би – съвсем случайно, откри там един стар ръкопис, който просто липсваше, не бе отразено битието му, в системата на библиотеката; т.е., нямаше го в каталога. Като казвам „стар”, имам предвид, че беше не по-скорошен, отпреди средата на 60-те години. Казваше се „Археология на урòдството с история и генеалогия на Цирка на уродите” – от Минус Асклепиев1. Тя отвори на произволна страница (защото така правеше винаги, щом се докосне до непозната книга, и най-напред четеше що пише там); беше печатано на пишеща машина, вероятно „Марица”, на много места бе зачуквано и повтаряно, замазано, изтрито, коригирано – там, където отвори машинописната книга, старателно подвързана на ръка, изненадващо видя, зачете: ----------------------- 1Рожденото и кръщелно име на автора бе ‘Минчо’, но не му допадаше – звучало му много недостолепно, та той го замени със псевдонима ‘Минус’ ЮСТИНА ВИТЕК, всъщност, беше риба; копнееше, понякога, тя сушата да види – да прелети или доплува до оттатък брега, където няма как да скрие, нейната тъга – водата, ни очите ѝ, разплакани, безцветни; тя искаше сребристия ѝ лик за миг да светне, да блесне в тѝгела на въздуха – нагрят до бяло, нажежен; и сред неговите остриета, да изцяло, тя потъне, тъй, както в своята хладка несрета, във сладководната си самота; да бъде взета в редкия му етер, и със хриле да го поема; във него да потърси единственото разрешение, макар съвсем неразбираем и неясен, смътен, да ѝ бе проблема. После разгърна на друга страница, ала тя беше съвсем празна: нито ред на нея...; разгръщаше книгата със устрем и възбуда на ума, но навсякъде, гдето отвореше, неизменно виждаше все същата, празна страница. Но тя знаеше (нали бе професор по литература, все пак), че има такива книги, дето не всеки може да ги разгръща... Юстина взе малкото самиздатско томче и изтича до църквата – дано намери свещеника, преди да си е тръгнал след повечерието, нетърпелива да му го покаже; ала съвсем пред вратите на църковния двор, изведнъж – замалко да се блъсне в кмета – Софроний Вълчев: сякаш нейният устрем ненадейно налетя на неговото късогледство и разсеяност... Софроний каза просто: „Опа!”, протегна ръка и фриволно пое с нея книгата; после отвори я някъде, наслуки и прочете там: СОФРОНИЙ ВЪЛЧЕВ Как страшно е да си щастлив, без никого до себе си – съвсем; и гòрка бива радостта несподелена – тъй, сякаш леден водопад върху ти се излива с нея, немощна ти става силата..., мъчително е да си весел, и отвратително – да си богат; да бъдеш здрав – беда; едно е, нейде да си сам, но съвършено същото – и тебе да те няма там. ...после разгърна на още няколко места в ръкописа, но все попадаше на празни, съвсем бели страници; изглежда там нямаше отпечатано нищо, освен стихотворението, що преди малко видяхме. Без дума да каже, освен: „тц-тц-тц”, Софроний върна свитъка и замислено сви към хоремага. А щом Юстина Витек влезе в двора на храма, най-напред я посрещна малкия Миро, заедно със свещеника и баща си; тя им подаде, без нищо да казва, книгата – най-напред, и съвсем случайно – на Маледикт, който щом я отвори, веднага попадна на следното: МАЛЕДИКТ АЛЕКСИЕВ Да се завърна там, където никога не съм бил; по пътя зад мене, що все още е – непостроен; към петата посока на света – проклетата – унил, да се обърна, да завия – разстроен до опиянение; във непознатото ѝ направление, аз пак да се дигна и уморено да тръгна..., и щом всичко край мене, стопи се, изчезне, то значи съм вече пристигнал – нейде, при началото последно, закъдето съм поел, [до мястото, където може само мене да има]. Щом прочете това, той взе да разгръща – една след друга – страниците на това странно издание в един екземпляр, за да установи и той, че всички те са съвсем празни; после подаде томчето на малкия, който също го отвори – наслуки – някъде, и можа да прочете на глас: ОМИР Бе близо край реката, мама някъде припаднала; да смесва веронала с водка, явно, че не трябвало; на мократа трева лежала час, върху изядения бряг; топял се последният сняг – било необратима пролет; полудницата минала оттам – било дванадесет часа по обед; и към ухото ѝ, като навела се, била загадъчно засмяна: „Два пясъчни часовника си имам; за четири минути, изтича от единия – насипания пясък; от другия – за седем. Дали ще можем, с двата, някак, ние – минути – девет – да измерим?..” „Можем – рече бързо Омир, щом надигна очи от книгата – Пускаме едновременно двата часовника. В момента, в който пясъкът от 4-минутния изтече, го обръщаме. В този момент в горната част на 7-минутния има пясък за 3 минути. След като те изтекат, в горната част на 4-минутния остава 1 минута. Обръщаме 7-минутния докато мине тази 1 минута, след което обръщаме отново него. Преди обръщането в неговата горна част е имало пясък за 6 минути, а в долната – за една. В момента, в който пясъкът доизтече, сме измерили точно 9 минути: 4 + 3 + 1 + 1.” ИСТОРИЯ С ИЗПОВЕД О. Никодим я слушаше напрегнато и бдително: „Аз болки за умиране – рече Лилит – Нямам. Само една: Дребното и неговото по-малко братче – Нищожното – много лесно и бързо си построиха път към онова място в сърцето ми, дето не бе определено за тях... Преди то, цяло бе изпълнено с големи, пъстри камъни, скали, отломки от метеорити небесни, дори; сега е пълно с пясък. И кал. Преди милеех за Родината; сега я виждам – смалена, свита, сведена – до собствения ми гроб, единствено. Преди копнеех по Партията; сега от нея ми остана само разпадащата се мумия на Вожда. В Бога вярвах, макар че Партията не Го обича; ала сега от Него ми остана само една изличена икона – визия без видение, образ без изображение, лик без лице; може да е била икона на Лепа Брена. Или на Умберто Еко. В една Сребърна – вярвах – звезда, що сега виждам да блести убито като ръждива тенекия. Смисълът на живота ми се разпадна до полубезсмислените си понятия – по-низша форма на мисленето; те пък, деградираха до образи от една неразбираема картина, или – карикатура – по-точно; образи, що могат – просто и единствено – да се извиняват за неудобството. Най-нежно и вдъхновено бдях над любовта си; сега тя се превърна в някаква неопределена, смътна възбуда. Обичах и жадувах Истината, която пак си остана вярна, обаче – невалидна и глупава, също тъй. Прекланях се пред съвършенството и красотата на Разума, но той се оказа умствено изоставащ, както и родния ми син. Красотата е кич. Доброто е блудкаж, а злото е нечистоплътно...” Така му говореше – почти като на изповед, тя, докато нервно разгръщаше белите, празни страници и листи на книгата, която случайно намери сред нещата на малкия Омир, когато наскоро чистеше стаята му. Изведнъж, на една, само, страница, тя видя текст: ЛИЛИТ Към „Къщата на Щастието”, я веднъж видях аз, как се нощем приближава; от тежко и черно, смолисто дърво, и от лак, беше тя изградена – отдавна, преди много време; и по-мълчалива, по-тиха от нечии мощи – незнайни, случайно останали след погребалната клада; и носеше туба с уханен и дъхав бензин, тя натам – по-самотна, по-единствена, и от проста монада – във себе си, далече скрита; в сърцето си взряна; в замисления, негов пламък; нечуто въздъхна, после извади кибрита. ИСТОРИЯ С НОЩЕН КОШМАР Максим – Мошеника, идиотът на село Отклонение, внезапно почина. Това накара цялото село, и най-вече малкия Омир, да се почувстват не просто измамени, а и жестоко предадени; защото той все обещаваше и твърдеше, отстояваше като някаква най-първа Аксиома на аксиомите, че никога няма да умре: „Смъртта е естествен процес – вещаеше той – но лудостта не е; тя поставя високи прагове пред природата, и непреодолими граници, трудни предели; и държи я надалеч от човека...” Това на всички звучеше съвсем разбираемо и убедително, по-естествено, дори, от копнежа на интуицията по разума, и на разума по опита, както и на опита – по автентичната и тъждествена истина, по самопонятната действителност... Обаче, един ден (вероятно, есенен), Омир и неговата майка – Лилит – му показаха, дори – връчиха – една неголяма книга в ръкопис; беше нещо като „История с Генеалогия на урòдството”. Мошеникът, като я видя, веднага се уплаши да няма дървеници между страниците, защото „Дървениците са много коварни, както, впрочем, и повечето книги.” Отговориха му, че книгата е прецизно и грижливо обезпаразитена и цензурирана от най-разпостранените, злободневни зарази и всякакви гниди-изчадия, въобще; и не била „огнище на зараза, гнойна жар...” Това подведе клетия Мошеник, и той пое, разгърна нейните коли злокобни, та прочете, на една, сред останалите, съвсем празни страници, като отвори наслуки, някъде към средата ѝ: МАКСИМ – МОШЕНИКА Ти, Максим, ще останеш Единствен, на края на пътя му, само; да го изпратиш нанякъде – по-нататък – там, гдето стигне ли – то вече никъде не го е имало; проклето всяко друго място, става: там пространството оставя рани по сърцето му, а времето – декубитуси по снагата... Но ти ще го очакваш, във ръката – с шарено ветрило [или, пък – кречатало]; ще му посочиш място непоместно – сдържано и мило; на път ще го отправиш, сетне – и красив, и кратък... ... а лицето ти е сивкаво-безизразно – за да успее, той хиляди лица да види и да разпознае в него; гласът ти, също тъй, звучи неопределено, що си взел го, със загадъчния тембър, от сърце, нечие, което немее... В следващите два-три дни, тоя текст някак си пресече Мошеника; пречупи Максим – симпатичния юродивец; тресе го две нощи и деня помежду им, а в следващата вечер, още докато тя се пробуждаше, не без да е глътнал няколко кабърчета, той издъхна по време на буря. Като Бетовен; всички биографи на великия композитор, неизменно уточняват, че ван Бетовен, който започнал високата си младост като студент по философия в Кьолн, завършил живота си, щом починал по време на буря. Гневът на малкия Омир, обаче, беше по-страшен от тая буря: той крещеше и се мяташе, по-отчаян от северния вятър; проклинаше и псуваше: „Псув!”; накрай взе една торбичка с кабърчета и дребни гвоздеи, и, застанал край гроба, яростно ги мяташе, едно по едно – по младата могила: „На ти! На ти! На ти!” Защото, щом Мошеникът си отидеше, отиваше си, загиваше с него и неговият собствен свят; а щом изчезне светът на Мошеника, другите светове доста се разбутват – както, щом товарът в трюмовете на кораба се разбута, корабът може от това да потъне..., а щом Мошеникът изчезнеше, тогава и неговото място после се свиваше до една непроходима и обрана нула, за да не бъде заето от нищо друго, повече; защото инак, пространството щеше да стане неконсистентно; Максим – Мошеникът имаше по едно учение за всяко положение: най-сериозно твърдеше, че когато неиство те заболи зъб – това най-вероятно, се дължи най-вече, на черен копнеж; а щом пожълтееш – значи имаш любовно отровление; причина за безсънието бе сърдечното страдание, ако вземе да се преизпълни сърцето ти с хола; мозъкът неслучайно прилича на своя близнак – гъза, с който предпочитат да мислят повечето хора; и нощните кошмари са винаги много заразни... ...през тези две нощи, на Омир му се яви такова съновидение: бе сам, затворен в „Къщата на щастието”; обикаляше безкрайните ѝ коридори, влизаше в – една след една – стаите на дървеното сдание, ала навсякъде го застигаше и посрещаше един и същ дъх на дим, на запалено, на изгоряло; той все се сгъстяваше, ставаше все по-трудно да се диша и, сякаш въздухът започваше да лепне; жегата си проправяше път към душата му, чак – без да пита за нищо; лека-полека, но и бързо-бързо – ставаше страшно и страшно... Той се будеше уплашен и облян в детска и трескава пот, която мирише на страх и нощни кошмари, за да се увери на сутринта, че „Къщата на щастието” все още се издига на своето лично, най-високо място в селото, и това, поне досега, нямаше как да не е така, защото всички знаят, че там отдавна живее дяволът. ИСТОРИЯ С РИБИ Сигурно завинаги – доколкото са жизнени и трайни вечността и паметта ми – ще ги запомня точно така, както ги видях онзи следобед край реката, в разгара на епидемията от коронавирус; чинно застинали на брега при старата оцетена фабрика – стария Маледикт и неговия единствен син с малко юродивото име Омир, или – Миро – както го наричаха всички; всеки здраво стиснал по една стара въдица с вкусна хапка на куката – някакъв много рядък и специален плосък червей, на който никоя нормална риба не може да устои. „Виж к’во, малък – най-лесно се прави математика – наставнически обясняваше бащата – Само трябва да отделиш възможното от невъзможното, необходимото от случайното, определеното от неопределеното, неопределеното от неизвестното, спорното от безспорното, истината – от мнението...; и което е най-важно: естественото от свръхестественото...” „А ти какво пиеш, Маледикт-бабà?” – попита го почти съвсем на място, на свой ред, той. „Гроздов сок – отговори бащата – Само че – за съжаление – развален; виж на етикета – още от миналия век е; а гроздовият сок, като престои и се развали, премине – става отровен; нà, опитай, виж колко е горчив – наистина отрова. Добре, че имам здрав стомах, пък и ми се свиди да го изхвърля; да се надяваме, че нищо няма да ми стане. На тебе, обаче, не смея да дам – кой знай какво ще ти се случи; ако ще и само да се насе**ш – пак не си струва. Също тъй, да не забравяме, че си идиот.” Миро, всъщност, не беше съвсем идиот – съвсем лека умствена изостаналост имаше – трудно, мъчително усвояваше нови знания, дори най-прости, и още по-трудно и мъчително си ги припомняше, когато е необходимо. Двойкаджия. Освен това обичаше да реди неосмислени, неорганизирани звуци и срички, и твърдеше, че това е на анчънски – език, сигурно по-рядък, дори отколкото ако беше единствено негов, личен идиолект: „Пили мале щрàкарѝбеф мито клъц и цок”, напр., означаваше там, според него: „Аз искам да те помня все така”, както и „Живяло някога едно сиво магаре,” също тъй. „Не съм съвсем идиот – отговори му той – Даже виж каква голяма риба ще хвана ей сега” – точно в този момент една наистина едра мрена лакомо кълвеше на неговата въдица. Миро майсторски я извади от водата – защото мрената е много силна риба, трудно се дава и се бори докрай; дори често къса кордата и се измъква невредима, щедро намамвайки рибаря. „Хубава риба – рече Маледикт – Сибила се казва.” „По-добре, Радка” – поправи го малкият. „Да” – отговори кратко оня. Радка отчаяно се мяташе, като припряно все отваряше и после затваряше бързо уста, без да може вече да си поеме дъх, макар и за последно. Сякаш рецитира нещо на езика на глухонемите. „Виж – Мали забеляза – Тя реди нещо.” „Какво ли?” – попита Миро. „Ето какво: ‘... но аз съм северно сияние, на безцветен метал: и тялото ми е изваяно от блясъка и пяната на шепа живак, изтичащ през нечии длани – възбуден, но хладък – почти като раните, през които безспирно аз вдишвам студената блатна и гнила вода: поглъщам я хищно, а сетне – отново повръщам във нищото’” – веднага преведе баща му. Денят, явно бе доста добър за риболов и скоро те хванаха още риби – кефали, каракуди, морунаж, шарани; и дори два малки сома – Мороний, Кукуригу, Дафна и Себастиян; Димитричка, Радамес, Аксентий и Семирамида; Стою и Орфей; сомчетата, пък се казваха, съответно, Ромул и Рем; всяка една, щом биваше уловена, получаваше своето име, след което отиваше в живарника – оттам да критикува; смъдокът Мороний, напр., сурово и почти безпардонно се изказа в такъв смисъл: „Един недалечен ден, „короната” все пак ще я преболедувате, дори – излекувате; и няма вече да има извънредно положение, ала редът ще си остане същият: пак няма да излизате от къщи, защото няма къде да отидете; пак няма да се събирате, защото освен, че няма какво да си кажете, непременно ще се скарате; защото Христос – Спасителят ви, учи: „Където са двама или трима, събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Мат. 18:20); но явно, това не бива да става. Пак няма да се прегръщате и целувате, защото това е нехигиенично и крайно антисанитарно; ще пазите дистанция – както физическа, така и метафизическа – за да избягвате почти всякакви сблъсъци; тоалетната хартия пак ще е винаги на границите на дефицита, защото сте дрисльовци; пак ще си миете ръцете по сто-двеста пъти на ден, защото съвестта си няма как да измиете; пак няма да ходите на цирк, защото не е забавно; пак ще носите предпазни маски, защото това е много шик, пък и ви отива; и тъй винаги ще бъде един безкраен Хелоуин; и пак ще съхнете в полуздрача на телевизора, защото това е дори по-лесно, отколкото и за смотания, посредствен лекар, е да направи евтаназия – а тук дори не ти трябва да е стерилна инжекционната игла. Пак ще изкупувате спирта от аптеките, защото колкото и да повишат цената му – той пак си остава най-евтиното пиене: и често ще давате брифинги пред тоалетната чиния; пак ще ви е страх от смъртта, защото смъртта ви е наистина страшна, а не само жалка – също като самите вас; пак няма да ходите на църква, ни джамия, защото и едната, и другата ги има в интернет; нито дори по механите, защото чалгията ви е вътре във вас. ...Има един разказ от Борис Виан – „Любовта е сляпа” – там изведнъж пада гъста мъгла – полуотровна и съвършено непрогледна, която за нещастие бързо се разсейва, ала за всеобщо успокоение, хората преди това са съобразили да си избодат очите, за да избегнат проблема; полека-лека и завинаги ще заживеете като тях...” А откъде една разгневена риба можеше да е чувала и знае за Борис Виан, си оставаше една малка загадка, но с повишена трудност. „Тази, предпоследната каракуда – Линдеманка – ми се стори малко объркана” – отбеляза Миро; а „В такава ситуация, нормално е да се пообъркаш, тъй че правилно се е ориентирала” – отговори му с вещина Мали. Тогава Миро взе тежкия и остър нож, и перна с тъпото му, рибата отзад по тила – с отчетлив, силен, точен, чист и ясен удар – за да я убие бързо и безболезнено, та да не се мъчи на сухото, докато я занесат вкъщи: „Сбогом, Линдеманке!” – обаче я изпрати той, преди това. Сетне по реда си минаха през същата процедура и останалите: „Сбогом, Мороний!, Сбогом, Кукуригу!; Сбогом, Дафна и Себастиян!; Сбогом, Димитричке!; Сбогом, Радамес, Аксентий и Семирамида!; Сбогом, Стойо и Орфей!; Сбогом, съответно, Ромул и Рем!” „Милост за рибата; риба за котката” – произнесе се бавно, накрай, Маледикт.